Аспарух Панов: Ще превърне ли ГЕРБ поредната си изборна победа в успешен управленски мандат?

Още едни предсрочни избори са вече в историята. ГЕРБ се оказа единствената партия, която от 2009 г. насам за четвърти пореден път печели парламентарни избори. И то, въпреки че не успя да завърши успешно двата си управленски мандата („Борисов 1 и 2“), а до трети изобщо не успя да стигне поради пълната си изолация в 42-то НС (21 май 2013 г. – 4 август 2014 г.)

Дали в новоизбраното 44-то НС ще се стигне до правителство „Борисов 3“ е рано да се каже. Но според изборните резултати и политическите прогнози, това е не само възможно, но и изключително важно при актуалната политическа ситуация. Не само у нас, а и около нас и в ЕС като цяло. Още повече, че от началото на 2018 г. ни очаква шестмесечното ротационно председателство на Съвета на ЕС. За първи път Борисов (поне на думи) изглежда толкова убеден в намерението си да направи функциониращо правителство след категоричната подкрепа на избирателите, изразена в около 1 милион и 150 хиляди гласа, с около 75 хиляди гласа повече от изборите през 2014 г.

Друг е въпросът дали той ще успее да си осигури необходимото стабилно управляващо мнозинство в заредения още преди конституирането си с вътрешно напрежение нов петпартиен парламент или ще направи опит с „правителство на малцинството“. Да не говорим, че при всеки ход на Борисов и във всеки политически момент може да го сполети съдбата на правителствата „Борисов 1 и 2“. Още преди да са започнали разговорите обаче, евентуалната официална коалиция с т.нар. „Обединени патриоти“, съставени от три меко казано „странни“ по своя характер формации, поставя много въпросителни и то не само защото мнозинство от 122 гласа е твърде крехко.

В очите на Европа едно реално участие на националистите в правителството на Борисов ще бъде посрещнато с много резерви. Същото важи и за съседна Турция, която въпреки всичките дефицити в демократичното си развитие, е член на НАТО. От друга страна, възможното присъединяване към коалицията на популистко-корпоративната ВОЛЯ на Веселин Марешки едва ли ще допринесе за нейното стабилизиране. Напротив, много по-вероятно е да предизвика допълнителни центробежни проблеми.

И точно тук възниква логичният въпрос – защо ГЕРБ, въпреки че спечели изборите достатъчно убедително, е толкова самотен в новия парламент и няма да има нито един, дори и малък коалиционен партньор на базата на политическите и икономически ценности на ЕНП. Без съмнение, основната причина е свързана с отсъствието на коалиционна култура – един от най-големите и нелечими проблеми на българския преход. За пореден път се оказа, че за толкова години „десните“ нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили.

Просто е потресаващо, как след десетгодишно членство в ЕС, се повтори почти „едно към едно“ абсурдната история от парламентарните избори за 36-то НС на 13 октомври 1991 г. Говорил съм и съм писал по тази тема многократно, но ще го повторя пак. Тогава, напусналите СДС партии и коалиции действаха по възможно най-неграмотния начин, като не пожелаха да се обединят помежду си и се явиха самостоятелно на изборите.

Естествено никой от тях не успя да преодолее 4% бариера за влизане в парламента. Но изборните им резултати бяха достатъчно впечатляващи: СДС-център (БСДП, начело с Петър Дертлиев и ПК „Екогласност“) – 3,20%, СДС-либерали (Федерацията на клубовете за демокрация и Зелената партия) – 2,81%, и БЗНС „Никола Петков“ – 3,44%. По този начин бе наивно проиграна възможността за постигане на абсолютно мнозинство на СДС в 36-то НС. Всичко това доведе до нестабилна коалиция с ДПС и в крайна сметка до свалянето на правителството на СДС от власт още в края на 1992 г.

Същата съдба сполетя днес и коалициите Реформаторски блок – 3,1% , Движение „Да, България“ – 2,9% и „Нова Република“ – 2,5% (резултатите не са окончателни). И трите формации разполагаха с обещаващи кандидати и убедителни десни и дясно-центристки предизборни програми, предлагащи идеи за радикална политическа промяна. Но за съжаление, не само не намериха, но дори и не потърсиха пътя за обединение помежду си и се явиха самостоятелно на изборите.

Като „похлупак“ към всичко това дойде и „ултиматумът“ на Слави Трифонов, в който той дава две седмици срок на депутатите след конституирането на новия парламент, за да предприемат действия по реализиране на станалия вече „параноично съдбовен“ негов референдум. И тук според мен се крие най-голямата заплаха за продължителността на мандата на новия парламент. Самата дискусия за въвеждането на мажоритарно гласуване съдържа в себе си огромни възможности за политически рекет, който може да взриви всяко коалиционно мнозинство и да ни върне в бурните години на нестабилност по време на „Борисов 1 и 2“.

Никога не трябва да забравяме, че след 2009 г. живяхме при шест правителства, три от тях служебни, гласувахме вече три пъти на предсрочни избори, словоблудствахме, протестирахме и контрапротестирахме. За голямо съжаление, изразяваните многократно публични намерения на правителствата „Борисов 1 и 2“ да проведат очакваните с години реформи в страната (особено в съдебната система, сигурността и борбата с корупцията) не се оказаха нищо друго, освен един раздуван политически балон.

И още нещо. От дистанцията на времето е просто невероятно, как поради едни и същи по характер партийно-политически дефицити ГЕРБ не успя да завърши успешно и двата си управленски мандата, спечелени на редовните парламентарни избори през 2009 г. и на предсрочните през 2014 г. И двете подадени оставки и през 2013 г., и в края на 2016 г., бяха демонстративни лични политически ходове на Борисов, които нямат нищо общо с европейските норми и общи правила на поведение от партиите при взимане на отговорни решения.

Но колкото и да съм критичен към стореното и нестореното от ГЕРБ, винаги ще предпочета Бойко Борисов да е българският премиер по време на първото ни ротационно председателство на Съвета на ЕС през 2018 г., а не Корнелия Нинова. Както и да преценяваме партията ГЕРБ днес, трябва да признаем, че тя се оказа изключително жизнена партия, която е спечелила всички национални избори от 2009 г. до днес, с изключение единствено на президентските в края на миналата година.

Освен всичко друго, трябва да признаем, че въпреки всички заслужени критики, ГЕРБ успява да се променя и да еволюира в политическите си разбирания и практики. Това важи дори и за самия Бойко Борисов, най-големият популист на прехода. Така или иначе, той е единственият български политик, който след два, макар и незавършени управленски мандата, получи доверието от избирателите за трети мандат. Да му пожелаем успех. /БГНЕС

---------------

Аспарух Панов е български политик. Депутат е в ХХХVІ Народно събрание и ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998 г. до 2013 г. работи в германската политическа фондация "Фридрих Науман" по проекти за България, Македония и Южен Кавказ. Член на УС на Българо-германския форум. Автор е на 4 книги и голям брой публицистични материали. Анализът е направен специално за Агенция БГНЕС.