Весела Смилец: Управляващите да слагат портрета на Левски пред себе си, а не зад гърба си

„Имаме много ненаучени уроци от миналото. Мисля, че малко сме учили и малко знаем историята си. Нашето поколение също лошо я учи. А смятам, че и до момента тази тенденция продължава...”

С тези думи започна разговорът ни с известната журналистка от БНТ Весела Смилец в дните преди 24 май, в който тя сподели размисли за кризата на Балканите и по света, както и за кризата в самото лоно на журналистическата професия.

Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто с нея.

БГНЕС: Г-жо Смилец, Вашата професионална тематика напоследък е в сферата на историята и на културата, а те неразривно са свързани с политиката. Имаме ли ненаучени уроци като българи от близката и далечна история?

Весела Смилец: Разбира се, че имаме. Нека погледнем към драматичната история на Балканите, защото балканските народи продължават да живеят в своите исторически болки, които май няма да надмогнат дори след 100 г. Затова и зле сме си написали историята.

Старото правило, че тя се пише от победителите е ясно, така е и в глобален аспект. Но освен, че много са се сменяли победителите тук, на Балканите, много сме се прегрупирали, а отвън също са ни нареждали какво да правим. Това е вероятно и съдбата ни до момента, като малки народи на кръстопът.

Една от основните ни грешки, включително и на нас, медиите, е, че не се познаваме на Балканите и никой не работи за това да се опознаем. Полагат се усилия, но спорадично. Няма я постъпателната линия. Тиражираме много повече онова, което става през океана – не че то е маловажно. Има държави, които трасират пътя на човечеството, и е естествено всяко тяхно движение да бъде следено. Да, правим го, но без необходимия бекграунд, без обяснения. Основната болка на съвременната българска журналистика и на медиите въобще е рядкото задаване на въпроса „Защо?”. Обществото днес е потребителско, живее на бързи обороти, нямаме възможност много да се замисляме върху фактите. Някой ни тласка нанякъде и, може би, затова всеки иска да бъде в професията, в която заработва повече, за да живее по-добре и да се покаже пред близки приятели, пред широк социален кръг, че има престижно статукво. Като че ли това е част от характеристиката на времето, в което живеем.

Друг е въпросът, че медиите имат своята мисия – минимум като ретранслатори на мисли, като комуникатори между хората, които чертаят визията на съвремието. В българските медии вече второ десетилетие само се описва събитието, на което си – основно в отговор на въпросите кога и къде. Това е крайно недостатъчно, смятам дори, че е престъпно. Трябва да се обяснява и защо през призмата на времето и през плетеницата от обстоятелства се е зародило самото събитие и фактите в него. Медиите оформят съзнанието, а то най-трудно се моделира и най-бавно се променя.

БГНЕС: Тъй като споменахте за консуматорския рай, в който живеем, имате една изключителна професионална находка в посока на духовното. Чухме песента, за която се твърди, че Васил Левски е пял на път за бесилото, прозвучала за първи път в ефира на БНТ в документалния филм "Родът на Апостола", на който Вие сте автор. Преоткрихте ли чрез нея неговия образ?

Весела Смилец: Филмът, който бе посветен на рода на Апостола, остана запомнен с неговото музикално оформление, с тази песен. Това говори, че хората имат нужда от легендата около него. Той е единственият български национален герой, който остава на пиедестал. Всеки един от балканските народи има своя Левски и те не позволяват някой да посяга с умисъл на тези светли образи. Съвсем друг е въпросът за истината. Тази песен наистина съществува в записките на един много сериозен фолклорист – Райна Кацарова. Те са правени на терен с 90-годишна жена, баба Петкана Хъшова от Долни Лозен. Дали тя добре си спомня е въпрос на проучване, има вероятност да е така, но не на 100%. Има, разбира се, и съмнения. Защо? Водейки разследването срещу Левски, властите в Османската империя не са се стремили към показност, защото противникът е бил сериозен и те не са искали допълнително да разтръбяват за неговата дейност. По свидетелства, които се цитират от много историци той е обесен призори – между 4.30- 5 ч. Едва ли баба Петкана Хъшова, тогава мома и слугиня в дома на един бей, е могла да заведе децата му, съвсем малки момчета, за които се е грижила, да присъстват на този сеир, както тя е разказала навремето. Научих от социалните мрежи, че някои хора, чули песента са се разплакали. Възможно е, защото тя е много романтична. В нея се говори за самота в последните минути и лирическият герой се обръща към славея: славейо, поспри своята песен, защото аз няма за къде да бързам, нямам вече нито майка, нито баща… Благодаря на колегите си, които много вещо направиха реставрация на тази песен.

Но огромният интерес към нея ме кара да мисля за един нов филм, в който смятам да покажа по какъв начин се заражда легендата и дали тя е част от нея. Какъв фолклор е това, баба Петкана позната ли е в Долни Лозен? А вече безспорните фигури на Райна Кацарова, направила запис на песента, на Райна Костенцева, която описва нравите и бита в София в края на 19-ти и началото на 20-ти век и тиражира версията на Кацарова за този запис, са ясен факт. Вече ми се иска да направя подобен разказ… Почтено е да се отграничат фактите от легендата.

БГНЕС: Тъй като заговорихте за почтеност, не Ви ли се струва, че от доста време върху нашата професия тегне сянката на нарушеното доверие към труда ни? Хората като че ли са обидени на медиите, че ги подвеждат, че не им дават истинската картина на случващото се у нас и по света…Защо се получи така?

Весела Смилец: Това все повече се налага като глобален процес. Журналистическата професия става доста трудна. Не искам да отправям към никого упрек, но в България тя е в криза от доста време. Не всички журналисти, обаче, разбираме, че сме в криза, което е по-лошото. Ако говорим за външните предизвикателства – намираме се в момент на разпад на световния ред. Получава се прекомерна персонификация на властта в глобален мащаб, гарнирана с липса на идеи и дефицит на личности. И като прибавим натиска на терора, който е несистемен, неочакван, непредвидим, се получава истинско стъписване.

От друга страна, отгледахме във времето по много причини липса на солидарност вътре в гилдията. По най-елементарен начин гледаме да се очерним и така изпадаме до нивото на жълтите медии. Това се засилва и от отсъствието на правна защита от страна на работодателя вътре в самата медия спрямо журналист, примерно, решил да направи разследване. Говоря за истинско разследване, а не за подавани факти и част от истини от дадена бизнес формация, кръг от интереси или политическа групировка. Защото те чрез нас не толкова рядко един друг се топят и маскарят.

Има и друг въпрос, който навремето не си изяснихме, независимо, че е записан в етичния кодекс на българските медии. Там се казва, че ние вярваме, че трябва да се знае кой стои зад определена медия, кой я контролира. Ние не знаем или ако знаем, то тази информация е частична и никога не можем да бъдем сигурни в нея. Така още по-лесно могат да ни използват в тези често глуповати бизнес игрички. От друга страна, прозира явната тенденция на нечетене, на незнание, която много пречи. Вече рядко излизам на терен, на снимки, но съм била стъписана от въпроси на мои колеги. Те сякаш нямат идея защо са там, пред кого стоят, какви са правомощията на лицето, с което разговарят, и какъв трябва да е адекватният въпрос, който да му бъде зададен. Отгледа се и една фалшива, погрешно наречена лоялност към определени нива в българското общество, която граничи с подмазвачество. Това прави изключително лоша услуга на хората, към които се прилага. Безспорно българските медии трябва да работят за авторитета на институциите. Но това не се случва, когато се задават угоднически и неточни въпроси. Политиците също биха имали полза от адекватните въпроси, журналистите най-малкото биха ги подсетили за нещо важно. И би последвала сериозната причинно-следствена връзка за проблемите, които трябва да се решават. Може би, звуча прекалено теоретично, но така мисля.

Нека си помислим отново защо политиците слагат зад гърба си в кабинетите портрета на Левски. Голяма болка на наследниците на Апостола е, че не са били търсени или поне – не така често. Аз самата съм била активна по линията на потомството на сестрата на Левски-Яна. Та, една от наследниците й ми каза веднъж за тези политици: „Те, съвременните управленци, като че ли бягат от нещо, за да слагат портрета му зад гърба си – нека го изместят отпред, да го видят пред себе си, тъй като мнозина от тях се кълнат в честната и свята република”. Права е. /БГНЕС