Иван Игов: Досега закривахме – време е да започнем да строим училища

Наред с празничната възбуда на децата от първия учебен ден, като че ли на втори план остават някои леко уплашени очи, тези на първолаците. Ако се вгледаме в тях, бихме открили особено състояние, което е като че ли на водораздела между високия емоционален градус и стреса от новото.

Това се е случвало с всеки един от нас, но, за съжаление, в последните години забелязвам нещо по-различно. Тези емоционални състояния могат да бъдат и една реакция на нежеланието да се ходи на училище. Причината, според мен, е сбърканият модел за предучилищна подготовка. Съгласен съм, че такава подготовка е задължителна, особено за децата от малцинствата, които не знаят добре български език. Но ако някой от вас е виждал тетрадките им и помагалата им, би се хванал буквално за главата. Защото това е същият материал като за първи клас – наистина леко сдъвкан, преразказан, но направен по начин, който по-скоро затормозява децата, отколкото да ги мотивира да ходят на училище.

Преди около три години с колеги от Нов български университет правихме фокус групи в цялата страна с деца от тези паралелки и те буквално ни казаха следното: най-много обичаме да си играем, но не обичаме да работим с тетрадките. И когато едно такова дете е поставено на подобен стрес – да работи и да учи неща, които го затормозяват, то резултатът е доста притеснителен.

Ще обясня: част от съдържанието при предучилищната и училищата подготовка за първи клас не отговаря на нивото им на умствено развитие.

Според Жан Пиаже, който изследва детското развитие, натовареността, примерно, когато се учат неизвестни числа и сложни абстрактни операции, не са препоръчителни. Това се разминава с уменията им на тази възраст. Учителите, с които съм разговарял, казват, че децата се опитват да наизустяват тези неща, защото не ги разбират и се затормозяват. Затова все по-често се срещат деца, които тръгват в първи клас с нежелание.

Вторият проблем, който важи предимно за големите градове е, че училищата са претъпкани от ученици. Един пример: тази учебна година нямаше места в училищата в София за 300 деца. Е, решиха го по някакъв начин – откриха нови паралелки или просто претовариха броя на учениците в други, но това създаде горчиви изводи.

Опитвам се да си обясня тези процеси и напоследък си мисля, че у нас има твърде много от онези хора, наричени „предметници”. Те са от различни гилдии – математици, литератори, биолози и др., обикновено- от академичните среди, които подготвят студенти по определените специалности за учители. И постоянно настояват да има повече часове по съответните предмети, за да може тези студенти, които те подготвят, да могат да се реализират по-лесно като завършат. А същите тези студенти като се дипломират изобщо не стъпват в училищата, защото смятат, че мястото е непрестижно.

И още нещо – за толкова трудно приетия нов закон за предучилищното и училищно образование. Първоначалната идея на този закон беше той да бъде малък като обем, от порядъка на 40-50 стр., за да могат училищата и учителите да имат по-голяма гъвкавост и самостоятелност- сами да развиват програми и модели на обучение. Сега забележете – законът е цели 400 стр. Да не говорим, че т.нар. външно оценяване се прави от самото образователно министерство, което означава, че въобще не е външно. Много често те самите си залагат критериите, след като са проведени изпитите за 7-ми клас. И какво се получава? Значи правят се тестовете за 7-ми клас и след това се налага нормата, т.е. такава, каквато си поискаш. Ако трябва, примерно, по теста, който са подготвили, децата да постигнат 40 точки, за да го покрият, то би трябвало да се знаят критериите. Но такива няма. Практиката е, както казах – прави се теста,после се извлича средното като умения и нормата се слага след като теста е готов. Каруцата пред коня.

Преди около 2 месеца в комисията за младежта и спорта в НС бяха се събрали зам.-министри от повечето министерства, включително и от образователното,там извадих едни цифри, с които показах, че в момента в София липсват поне 15 училища. То е очевидно от данните които имаме. На много места децата са буквално наблъскани в една паралелка,която се пука по шевовете, някои от училищата са на двусменен режим, а има и цели нови квартали на столицата, в които няма училища.

Ако някой иска да направи истинска реформа в образованието трябва да започне оттам – да строи училища в големите градове,да се заеме с училищната среда. Когато казах това мое категорично становище на заседанието на комисията, почти всички присъстващи си забиха погледите надолу. Като коментираха после, че засега пари за такова строителство няма, а приоритетът им бил да вдигат учителските заплати. Не че не е важно учителите да имат повече пари- трябва да имат, но едното не пречи на другото.

Това е само един пример за управленско късогледство, да не кажа и някоя по-силна дума.

Защото, когато се стартира реформа в образоването, трябва да се започне от най-важните проблеми. А те в момента са: училищната среда, възрастта на учителите – средната им възраст надхвърля 50 г. Болезнена е необходимостта от инвестиране и прилагане на нови модели решения.

Веднага ще ме попитате за известния в цял свят финландски модел на образование, който се е доказал, че е успешен, защо не се прилага у нас.

Там училищата имат голяма самостоятелност, учителите не са подложени на мъчителни оценявания, а, напротив, дадена им е пълна свобода да се развиват в посоката, в която желаят. А се знае, че когато един учител има свобода на действие, логично е да предаде тази своя виталност и на децата, на които преподава.

Когато, обаче, цялата система е стагнирана, когато те следят на всяка крачка, когато имаш един огромен закон за предучилищното и училищно образование, който трудно прочиташ, камо ли да го осмисляш, нещата буксуват. Вече втора година действа законът, а резултатите са никакви. Разбира се, нямам много широк поглед за последиците и всички аспекти на законодателния акт, но в частта,в която трябваше да се ограничи училищното насилие, промяната е никаква.

Нямаме много поводи за радост около тези въпроси и ако миксирането им само с публично говорене продължи, някои последствия могат да са необратими – за народа ни, за бъдещето му, за децата ни, за желанието ни за достоен живот. /БГНЕС

--------

Иван Игов, психолог.