Турция на Ердоган: регионална сила благодарение на Русия

Отношенията между тези две страни винаги са били променливи. В зависимост от своите интереси едната държава с лекота може да поддържа отношения с една или друга страна, независимо от това, че те влизат в различни съюзи. Ръководейки се от съвсем конкретни интереси, те могат да са съюзник, с която и да е конкретна страна в света, а с друга страна да бъдат противници, защото в друга сфера техните интереси се разминават.

През последните години, особено през последните две, Турция на Реджеп Ердоган може би е най-яркият пример за подобна „променливост“ в сферата на международната политика. Исторически тя се явява мост между Европа и Азия, тя е член на НАТО (както и вечният й противник Гърция), но не на Европа, независимо че е свързана с нея в сферата на икономиката и дори културата. Нейната най-нова история неразривно е свързана с разпространяването на светската култура на Кемал Ататюрк, който успя да възроди страната от пепелта на Османската империя и в същото време да я въведе в съвременността, гарант за което служеше армията.

Ето каква Турция получи в наследство Ердоган. Турция, която по време на неговото управление – първо като премиер, а след 2015 г. като президент – претърпя съществени промени, особено след проведения в средата на юли 2016 г. опит за преврат. За начало ще кажем, че грешат тези, които смятат, че Ердоган е използвал опита за преврат като повод за лишаване на армията от нейното влияние като гарант за светската култура в страната. Това беше сложен, ясно организиран процес, епилог на който стана периодът от 15 юли 2016 г. до 16 април 2017 г., денят, в който се състоя конституционен референдум, окончателно одобряващ промяната на институционалната структура на Турция.

Този преврат стана главният стимул, тласнал Ердоган в обятията на руския президент Владимир Путин. Защо се случи така? Журналистите смятат, че съгласно „сигналите“, прозвучали в тревожните часове, превратът по някакъв начин е бил ръководен от Вашингтон, а избягалият в САЩ опозиционен лидер Фетхуллах Гюлен е бил пешка, която са искали да бъде поставена начело на държавата вместо Ердоган. Сигналите бяха няколкото самолета Ф-16, излетели от базата на НАТО Инджирлик, за да поддържат въстаниците, но когато последните претърпяха поражение, им беше наредено бързо да се върнат. Също меките и двусмислени изявления на държавния секретар Джон Кери, който не можа да каже нищо по-добро от това, че САЩ „се надяват на стабилност в страната“. „Сигнал“ бе и закъснялото подозрителното изявление на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, който твърдеше, че е необходимо да бъде признато демократично избраното правителство, след като стана ясно, че превратаджиите са загубили. Така дипломацията се въртеше в своя валс.

Фактически от този момент Турция все по-решително търсеше други събеседници, макар и исторически те да са били нейни врагове - като например Иран. И се случи така, че тя се обърна и към Москва. Още на 12 август 2016 г. или месец след опита за преврат, министърът на външните работи на Турция Мевлют Чавушоглу се срещна с представители на Кремъл, твърдейки, че „Турция и Русия изработват механизъм за сътрудничество в областта на отбраната, разузнаването и дипломацията“, независимо от това, че Турция продължава да бъде важен съюзник в НАТО. Връзките с Русия за Турция не са нещо ново, както от търговска гледна точка, така и от гледна точка на енергетиката.

Хайде да си спомним, че през 2010 г. беше сформиран руско-турски Съвет за сътрудничество на висше ниво, включващ група за стратегическо планиране (тя провежда мониторинг на взаимодействията на Турция и Русия на международно равнище), Съвместна междуправителствена комисия по търговията и икономическото сътрудничество и Обществен форум, отговарящ за обществено-културните връзки. Този организъм се появи в резултат на стремежите за укрепване на руско-турските отношения в тясно и разнообразно партньорство, основано на двустранно сътрудничество в областта на енергетиката: през последните години Русия пое строителството на атомна електроцентрала в Аккую, 49% от акциите, в която в съответствие със споразумението с Москва отиват в Турция.

Строителството на атомната електроцентрала, снабдена с четири реактора с обща мощност 4800 мегавата, трябва да бъде завършено през 2023 г., като общата стойност на проекта е почти 20 млрд. долара. Не трябва да се забравя също така и сътрудничеството на Русия и Турция, свързано със строителството на газопровода, който ще замени провалилия се проект „Южен поток - това е проектът „Турски поток“, който в настоящия момент активно се претворява в живота; както съобщават от „Газпром”, строителството на газопровода започна през май след серия споразумения, сключени за период от три години. Черно море стана за Москва приоритетно заради заобикалянето на Украйна при продажбата на руски газови ресурси. Преди няколко месеца се говореше, че „Газпром“ се е заинтересувал от проекта за трансадриатическия тръбопровод ТАР, който ще съедини Италия, Албания и Гърция с газодобивните райони в Азербайджан с помощта на т. нар. „Южен газов коридор“, също минаващ през Турция.

Връзките с Москва не се ограничават в енергийния, търговския и дипломатическия сектори. Сътрудничеството в разузнаването се разпростира и в областта на отбраната. Преди няколко дни се появи съобщението, че Анкара се е съгласила да придобие новата система за противовъздушна отбрана руско производство С-400 „Триумф“, ново поколение на широко известния си предшественик С-300, влязла на въоръжение в края на 90-те години на миналия век. Подписаният договор е за около 2,5 млрд. долара, което означава, че най-вероятно става дума за между пет и осем дивизиона в зависимост от използвания тип ракети, като се отчита, че дивизион С-400 струва от 300 до 500 млн. долара (например една ракета с голям обсег на действие 40N6 струва от 2 до 5 млн. долара).

Ако ви учудва, че страна членка на НАТО купува оръжейна система руско производство, можете да си спомните за Гърция, която още в края на 90-те години на миналия век купи и разположи два дивизиона С-300 ПМУ1, съоръжени с осем ракети. По такъв начин руските системи за засичане и управление на огъня не са нещо ново в противовъздушната отбрана на Атлантическия съюз.

За да се разбере по какъв начин Ердоган талантливо флиртува със съюзите, трябва да се уточни, че почти едновременно с обявяването на преговорите за С-400 Турция чрез своите предприятия Aselsan и Roketsan подписа с Eurosam дългогодишен договор за развиване на оръжейната система, базирана на ракетите Aster, която е част от знаменития SAMP/T. Eurosam е съвместно предприятие на Thаles и MBDA, френско-италианско предприятие, занимаващо се с производството на ракетни дивизиони за италианската армия, които са разгърнати в Турция от юни 2016 г. в рамките на учението на НАТО за отбрана на югоизточния фланг на алианса. По такъв начин придобиването на системи С-400 изпълнява две цели: от една страна, принуждава близките на Турция западни партньори в сферата на въздушната отбрана да създадат изгодни условия (ставаше дума дори за участието на Китай в преговорите), а от друга – то дава на Москва възможност още по-силно да укрепи връзките си с Анкара.

Всички ли са доволни? Почти. Сближаването между Анкара и Москва се оценява като хвърляне на прах в очите на Вашингтон и това е свързано не само с базата Инджирлик. Благодарение на тази нова „ос“ Турция получава шанса да седне на масата за мирни преговори в Сирия в Москва, провели се през декември миналата година: заедно с министъра на външните работи на Турция Мевлют Чавушоглу на тях присъстваха и неговият руски колега Сергей Лавров и шефът на иранското МВнР Джавад Зариф. Очевидно за Турция е било от жизненоважно значение участието в тези преговори в качеството на „антикюрдска държава“, а отчитайки това, че кюрдските военизирани формирования пешмерга са тренирани и подкрепяни от САЩ, естествено беше да се обърне към Москва и Техеран, за да се опита да възпре възможността за поява на кюрдска държава, което е съвършено неприемливо за Анкара, приравняваща всички кюрдски политически обединения с терористите. Външната политика на Ердоган не се ограничава обаче в стремежа да бъдат контролирани съседни държави, които често изпадат в пристъпи на хронична нестабилност, като, например, в случая с Палестина. Тази политика отива далече и целенасочено до Сомалия, където турското „проникване“ започна през 2011 г. по време на първото пътуване на Ердоган до Могадишу по случай подписването на споразумение за възстановяването на страната, разтърсвана от десетилетия от гражданска война. Турция действително усилено инвестира в инфраструктурата на многострадалната африканска държава. Парите от Анкара позволиха да бъдат построени важни инфраструктурни обекти като новото пристанище и летище в Могадишу, нова болница, а също и нова система за улично осветление в столицата.

През 2016 г. Турция отделяше за сомалийското правителство по цели 2 млн. долара на месец. Благодарение на тази сума Турция се оказа на първо място сред инвеститорите в Сомалия. Споразуменията неотдавна се разраснаха, когато на 26 април посланикът на Сомалия подписа двустранен договор, предназначен за укрепване на търговията и инвестициите в отношенията между двете страни, като при това предпочитание се отделя на образованието, разбира се, съответстващо на предписанията на Корана. Тази стратегия в Сомалия позволи на Турция да открие първата си военна база на африканския континент: в Могадишу ще бъде създадена инфраструктура, способна да приеме около 1500 души, които ще тренират сомалийските военни, действащи срещу ислямистите от "Ал-Шабаб". Войските ще бъдат необходими и за защитата на основната пресечна точка на навигационните пътища, която е участъка от Индийския океан, намиращ се срещу Сомалия.

Тези амбиции за регионална сила обясняват също и помощта, която Турция оказа на Катар в конфликта със Саудитска Арабия. В допълнение към познатите енергийни въпроси, ябълка на раздора стана подкрепата на Катар за „Мюсюлмански братя“ в Либия, която получава косвена помощ от Анкара, застъпваща се за правителството на Триполитания на А. Сарадж. Тези сили противостоят на другата страна на конфликта, източната Киранайка, която основно се подкрепя от Обединените арабски емирства и Египет. Египет побърза да осъди Катар заедно със Саудитска Арабия, наричайки го „терористична държава“ след визитата на Тръмп в Рияд и появата на Глобален център за борба с екстремистката идеология. От това поредно разцепление в мюсюлманския фронт умело се възползва Ердоган, който в замяна на военна помощ и дипломатическа подкрепа сега получава възможност да контролира морска територия, служеща за транзитна зона за мнозинството енергийни ресурси на планетата. В същото време той засили международното сътрудничество с Иран, който е още една регионална сила, не пропуснала шанса да подкрепи Катар, за да се противопостави на своя исторически враг – Саудитска Арабия.

Това е Турция, която е лишена от предразсъдъци, с амбициите на неголяма държава не само в локален план, но и в измерението на „неосманизма“, да определя колкото е възможно повече тази тенденция, към която така се стреми Ердоган. /БГНЕС

---------------

Паоло Маури, „Gli occhi dela guerra“, Италия.