Пловдив – годината на големите загуби

От елемент на надстройката, културата в Пловдив все повече се настанява на масата на основните приоритети. Няма как иначе, изборът на града за Европейска столица на културата е и комплимент, и отговорност, предаде кореспондентът на БГНЕС от града.

Много приказки се изприказваха на тази тема, много вълнения се случиха. Небето се запълни от цветни балони в един майски ден, определен за празник. После вятърът отвя балоните, а пловдивчани изпаднаха в нещо като шизофренично състояние, както когато се чудиш как да реагираш на нещо очевидно. Няма съмнение, че в предстоящите дни ще завалят отвсякъде вече предизборни обещания по географски принцип, тоест ще ни обещават нещо тук и сега. Въпросът е знаят ли какво да обещаят?

Със сигурност много гласове ще вземе този, който обещае да възстанови загубите върху паметници на културата от изминалата 2016 година. Ако този вълшебник не само обещае, ами наистина успее да се справи с пораженията, ще остане дълго на власт. Но едва ли точно такъв ще се намери.

През февруари 2016 пожар изпепели Орта мезар или Чифте баня. Петвековната постройка бе устояла на какви ли не превратности на съдбата, с нея са свързани спомените на поколения пловдивчани. Когато тя изгоря, хората стояха мълчаливо около останките, а художникът Матей Матеев си взе парче керемида за спомен и сподели, че замисля инсталация с подобни сувенири. През февруари 2016 нито той, нито пловдивчани знаеха какво предстои и колко богат материал за инсталация ще има до края на годината.

През март 2016 багер заръфа великолепната сграда на тютюневия склад на ул. "Одрин". Изборът на време за интензивни разрушителни дейности не беше случаен – работата се извършваше по време на три почивни дни. Пловдивчани реагираха на момента и спряха събарянето. Непоправимото беше сторено. Започна една съдебна сага, чийто край не се вижда.

Най-богата жетва злото срещу културната памет на града постигна на 20 август 2016. Пак беше почивен ден, една кротка топла лятна събота, когато огънят поглъщаше една след друга огромните сгради в Тютюневия град и за минути ги унищожаваше. Една, две, три, четири... Пловдивчани пак бяха наоколо и безсилни гледаха какво се случва. Някои плачеха, един мъж се молеше. Бащи носеха децата си на рамене и се надяваха те да запомнят нещо от умиращото великолепие.

После годината на големите загуби свърши, дойде най-тежката зима от 30 години насам и снегът затрупа останките. Заедно с тях и цялата бюрократична неразбория около признаването или не на сградите за паметници на културата, истински или фалшиви писма, неполучени заповеди, несъстояли се решения. За всички унищожени от човешка ръка и алчност сгради има заповеди от Министерството на културата да бъдат възстановени в оригинален вид. Идеята е страхотна, но и с просто око се вижда, че е неосъществима. Всъщност никой нищо не прави след фаталните дни. Вместо паметници на културата, Пловдив се сдоби с паметници на безхаберието и алчността. Някои неща са просто незаменими.

Това е болката, която обединява повечето пловдивчани. Освен тъгата по загубените следи от миналото, някои пострадаха и съвсем директно – малките фирми по ул. "Иван Вазов" попаднаха в ограничителен режим заради огражденията около изгорелите складове. Повечето от тях фалираха. Така пожарът символично продължава да тлее вече месеци. В него изгоря и починалият без време бивш главен архитект на града Румен Русев, който стана обвиняем заради разрешението за събаряне на склада на "Одрин" 8.

Пожарът от 20 август имаше още един дълбок смисъл. В него изгоряха двата склада, завещани от Димитър Кудоглу на града за благотворителност. Желанието на дарителя, оформено и в нарочен закон, е погазено дълго преди това. Складовете са били национализирани, после приватизирани. Когато те рухнаха, обаче, с тях се сложи окончателен финал на един уникален жест, така и повторен от никого в годините. Те бяха последната физическа следа на един реален, а не на думи, патриотизъм. Последен щрих от житейски пример на човек, който е казал- за какво ти е богатство, ако с него не направиш нещо добро. Символично или не, за това си спомниха пловдивчани и то все още ги вълнува.

И ако няма такъв вълшебник, който да поправи непоправимото, дано се намери някой не толкова необикновен човек, който поне да знае как се пази миналото. /БГНЕС