Владимир Зарев: Това, което може да изведе българския народ от блатото, е неговата съпротив

След моя 70-годишен юбилей си дадох сметка, че за човек на такава възраст като мен, миналото е вече много дълго, докато бъдещето става все по-късо. Но в същото време физическите сетива се сменят с духовни – все по-силни и по-ярки, животът се забавя. Но пък се знае – бавната вода е дълбоката вода.

Проблемите на днешните общества се съсредоточават във властта, защото и свободата е форма на власт, тиранията, парите – също. Коя е най-значимата от тях? Всичко, което ние правим, от най-простите действия до най-сложните житейски стратегии е в опита да властваме над някого или над нещо. Властта е всепроникваща, тя е в нас. Копнежът да властваме е в нас. Погледнато от друг ъгъл формите на власт са красотата, знанието, парите, изкуството дори. Един голям писател е и един очарователен тиранин. Той властва чрез словото, чрез думите над нас. Някои хора избират парите, други – свободата, трети – нещо друго и по този начин се опитват да властват над себе си и над другите.

Феноменът пари не е за подценяване. За съжаление, те се превърнаха в основна ценност в тези 30-тина години след 10-ти ноември. Преди това хората също се стремяха към парите, но тогава те не носеха престиж. Много богатите хора ни изглеждаха съмнителни и властта ги преследваше. Защото считаше, че те са мошеници и извършват дейности, които са забранени от закона. Престижно беше да бъдеш във властта по някакъв начин или в близост до нея, до номенклатурата. След 10-ти ноември 1989-та изведнъж българинът с неочаквана сила проумя, че парите дават две изключително важни неща – свобода и власт. Безмерна свобода и безмерна власт! Дотолкова, че да бронират техния носител с ненаказуемост. Каквото и да извърши човек, ако може да плати, оказва се, законът не го лови.

В своите знаменити диалози за държавата Платон твърди, че има три форми на власт – тиранията, олигархията и демокрацията. Той казва, че най-просперираща и най-добра е демокрацията, но само, когато всички се подчиняват на законите и когато правилата са ясни и открити. Но без правила демокрацията в сравнение с другите две форми на власт най-лесно се превръща в анархия. И моята теза, а това инстинктивно преминава и в книгите ми, е, че ние през тези 30-тина години живяхме в една умишлено предизвикана и добре обгрижвана от всички политически партии и държавническия елит анархия.

С парите при социализма не можеше да отвориш магазин, ресторантче, не можеше да си позволиш околосветско пътуване, за апартамент се чакаше 10-15 г. , за кола – 5-10 г. Докато сега парите отварят всички врати и станаха важна ценност за българина. Това съсипа няколко поколения…

Първо беше нарушено разбирането на щастие.

Американската мечта стана модел. Защото американците считат, че щастието зависи от успеха, а той – от парите. Един вид щастието е пари. Но то е много по-сложно, по-богато, по-духовно на фона на парите. Защото, за да бъде един човек щастлив първо трябва да е здрав, да бъде в хармония със себе си и с останалия свят. Да бъде обичан и да обича.

Когато бях по-млад вярвах, че по-важно е да бъда обичан, сега знам, че много по-ценно е да имаш ти кого да обичаш.

В това отношение съм галеник на съдбата, защото имам три прекрасни, красиви, умни и интелигентни дъщери и пет внука. Господ ми дари всичко, което човек наистина може да поиска. Така се случи, че в живота ми няма драма, затова се чувствам щастлив и осъществен. Защото имам 18 книги, 10 от тях в момента са на книжния пазар, въпреки че голяма част от тях са писани преди 10-ти ноември, но хората въпреки това ги купуват, четат и днес. Което означава, че казват истината за онова, другото време, надявам се да я казват и за сегашното.

Струва ми се, че зад комичната маска на българското битие прозира една демографска и духовна драма, която ни поставя пред риск от заличаване като народ. Българският народ се топи и изчезва, а България все повече се превръща в територия. Аз пиша на български език – това за мен е един безкрайно красив език, но той също може да изчезне заедно с българския народ. Това страшно ме тревожи.

За жалост, в националната си история повтаряме непрекъснато една ужасяваща грешка – всеки наш управник и човек с власт счита, че всичко започва от него. Така е било и след Освобождението, и след 9-ти септември 1944 г., така е и след 10-ти ноември 1989 г. Въпреки обратите на съдбата и премеждията българският народ е живял в тези времена и е творил. Историята ни се нуждае от нов прочит с поуки, защото продължаваме да правим едни и същи грешки.

Угнетяващо е, че прокудихме извън страната 2 млн. българи – най-младите, най-интелигентните, най-можещите. Тези хора ги няма, те се възпроизвеждат другаде и без тях вече се променя не само духовния, но и физическия пейзаж в България. По улиците, особено на малките градчета, вече е много трудно да се видят интелигентни, спокойни, достойни лица и хора. А мнозина от младите вече не искат и да работят, защото беше обезличена една ценността система, един красив, патриархален свят, в който имаше духовен, нравствен порядък. Беше пометено всичко това… и на тяхно място се възцариха парите.

Тази разсипия, всъщност, започна по времето на социализма, когато с безумни концепции и директиви тогавашната власт искаше селското население да се претопи в градското. Че най-важна е работническата класа, която има безспорно и безгранично бъдеще. Къде е тази работническа класа сега?! В същото време селото още тогава започна да се обезлюдява, а след 10-ти ноември – досъсипано.

Някои хора днес си дават сметка, че селото не биваше да се разрушава, защото там имаше мощна и сериозна структура, която е държала българското общество монолитно дори по време на войните. Други страни от бившия соцлагер не направиха тази грешка. А ние наивно се поддадохме на съвети и внушения от хора, които идваха у нас, изтриваха си обувките и си заминаваха обратно.

Пиша нов роман. Ще кажа нещо за него, макар че е много рано. Много ми се иска той да е роман за величието на старостта. Не знам дали хората си дават сметка, но в периода на старостта човек става наистина свободен. Защото той вече е отгледал децата си, не работи, не е подчинен на един ужасяващ, смазващ ритъм, няма началник, не е длъжен да се доказва на някого непрекъснато, няма го и диктата на секса.

От друга страна много хора предпочитат тази робия, в която са свикнали и затова изпитват огромна тъга към миналото, сякаш животът им се е изпразнил. Напротив. Точно тогава той може да се изпълни с много интересни неща. Историята е следната: възрастен писател среща млада, красива журналистка, между тях започва една обаятелна, но невъзможна любов. Среща ги нещо съдбовно, което се е случило извън тях, но без да го желаят, те са намесени в него. Случило се е нещо между техните родители, което носи съдбовните си последствия и до днес – в античната литература, мисля, това се нарича невинна вина. Виновни са за нещо, което други са извършили. И това е причината да се срещнат, да изпитат вълнение, без диктата на секса, но с мечтата по красивото чувство…

По времето на социализма да се чете хубава книга, независимо дали българска или преводна, беше нещо като форма на съпротива. И хубавата книга и стойностното изкуство обединяваха хората в инакомислието им. След 10-ти ноември изкуството загуби тази сила. И сякаш едва сега като че ли отново удоволствието от искреното слово започва да възвръща своето място в духовността. Но това е, защото хората подсъзнателно усещат, че изкуството наистина носи истината. И то дълбинната, голямата, националната истина, която заменя цялото това скудоумие на днешната ни политическа класа – повърхностна, корумпирана, истерично-егоистична, която направи всичко възможно да съсипе народа си.

Винаги съм казвал, че това, което може да изведе българският народ от блатото е неговата съпротива. Той най-сетне трябва да се научи да се съпротивлява на тази посредствена политическа класа, която е до дъно корумпирана и си направи един огромен експеримент с него. Това е единственият изход, за да се съхраним и да върнем поне част от хората, които напуснаха България. /БГНЕС

-------------------

Владимир Зарев, писател, емблематичен автор в съвременната българска литература, разказвач от европейски ранг. Написал е над 18 книги, между които трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“, култовия роман „Разруха“, романите „Лето 1850“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Орлов мост” и др. Пише във всички литературни жанрове – романи, повести, разкази, стихове, дава интервюта и публикува стотици коментари по актуални теми от обществения живот. През 2013 г. излиза ТВ сериал „Дървото на живота“, екранизация по романа му „Битието“. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, Хърватия, Сърбия, Германия, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ. Владимир Зарев е син на известния историк и литературен критик акад. Пантелей Зарев, брат на режисьорката Весела Зарева и съпруг на поетесата и драматург в Народния театър „Иван Вазов” Мирела Иванова.