България - страната на несбъднатите надежди

В България наближава своеобразен юбилей. На 1 януари 2017 г. ще се навършат 10 г. от официалното влизане на страната в Европейския съюз. С това събитие много българи свързваха огромните си надежди за промяна към по-добро. В новогодишната нощ на 2007 г. в София цареше еуфория: нощното небе беше осветено от прожектори, по улици и площади се провеждаха концерти на популярни певци и музиканти, събралите се хора ликуваха и се прегръщаха един друг. Скоро на всички тях им се наложи да се убедят, че членството в Евросъюза съвсем не е панацея за всички беди. Защо днес много българи се чувстват измамени?

В началото на живота в голямото европейско семейство бизнесът за много българи вървеше нагоре. По всички статистически данни страната показваше високи темпове на растеж. Причините за това бяха няколко. Например, държавата активно разпродаваше заводи, фабрики и инфраструктурни обекти на новите си партньори от ЕС. Парите от приватизацията се отчитаха като инвестиции. Сметките бяха ясни: новите собственици ще рестартират производството. Но купувачите, с редки изключения, не бързаха да инвестират в модернизацията на българската промишленост. В резултат много предприятия се намират пред закриване и до днес. Частично това е така поради световната криза, избухнала през 2008 г. и принудила инвеститорите да променят плановете си. Но по-популярно (и напълно правдоподобно) е друго обяснение: купувайки и консервирайки предприятията в България европейските бизнесмени просто отстраниха конкурентите си.

Оптимистичните очаквания се свързваха и с развитието на курортите. На някои българи им провървя: през 90-те години в страната беше проведена, както тогава се пишеше, „крайна реституция“ - на бившите собственици и техните наследници беше върнато имущество, земи и недвижима собственост, национализирани по време на „съветските“ години. Спечелиха тези, чиито имоти се намираха в курортни райони и по Черноморското крайбрежие.

Продаваше се земя, строяха се хотели и жилищни комплекси. След вдигането през 2012 г. на забраната за продажба на недвижима собственост на чужденци, жилища в България с удоволствие си купуваха не само руснаци, но и немци, и скандинавци, и французи. За не много големи суми по стандартите на Западна Европа те получаваха напълно достойна за покупка собственост край морето. Българските власти говореха ако не за чудо в развитието, то поне за небивал разцвет на страната. Само че се пропускаше очевидният факт, че все пак туристическата инфраструктура работи само през туристическия сезон, а през останалото време е на празен ход.

Трябва да се каже, че формалното присъединяване на България към ЕС първоначално беше спъвано от някои условия, поставени не само от Брюксел, но и, например, от Лондон. Великобритания настояваше гражданите на България да могат да излязат на общоевропейския трудов пазар седем години след влизането на страната в съюза. Фактически това беше забрана за работа в други страни, която беше отстранена едва на 1 януари 2014 г. Само че и след това седемгодишно отлагане страните от „Старата Европа“ не бяха във възторг от потока евтина работна ръка от България. В новогодишното си обръщение към нацията българският президент Росен Плевнелиев се постара да разсее страховете на съседите в Евросъюза: той каза, че неговите съграждани търсят достойна работа, доходи и справедливост за себе си в родината, а не се стремят да се сдобият с еднопосочен билет и да заминат на постоянно жителство в по-развити страни.

Но президентът явно шикалкавеше – да се устрои на работа у дома може далече не всеки българин: официалното ниво на безработицата през 2015 г. беше 9%. Сред младежите този показател е доста по-висок, различни източници го оценяват на 20-29%. Освен това данните не отчитат хората с частична или сезонна заетост. В резултат трудоспособните граждани на България са принудени да се отправят на работа в чужбина. През последните години в търсене на по-добри доходи от страната заминаха около 2 млн. души (населението на България е 7 млн.), а сред останалите популярна стана шегата: „За България има два изхода от кризата – терминал 1 и терминал 2“.

Проблемът с бягството на трудоспособно население придоби и още едно измерение. Заминават не само работници, но и представители на „белите якички“. Това е особено забележимо в сферата на здравеопазването – много лекари и квалифициран среден медицински персонал предпочитат да работят в чужбина, където им плащат два-три пъти повече, отколкото в родината. А местните болници и поликлиники изпитват жесток глад за кадри.

В дълбока криза се намира и добре известното на гражданите на СССР българско селско стопанство. Смъртната присъда за него беше произнесена от евтините плодове и зеленчуци от съседна Гърция и други страни. И практически е невъзможно малките фирми в този отрасъл да се конкурират с по-големите и технически добре оборудвани западни ферми.

В същото време в България има едри производители на зърно, които получават дотации от Брюксел. Обединените в кооперативи местни селскостопански фирми често взимат под аренда земя от собствениците й, за която заплащат напълно достойни по българските стандарти ренти. Но това е по-скоро изключение от общата ситуация, която е достатъчно печална. България и Румъния остават най-бедните страни в ЕС.

Граждани второ качество

През октомври 2014 г. президентът Росен Плевнелиев в едно интервю каза, че ЕС е иновационен проект, в който голяма Германия и не много голямата България имат рани права. От формална гледна точка това наистина е така. Но кой всъщност командва парада в Евросъюза. на София й бше показано нееднократно през последните десет години. Например през 2010 г, когато френските власти масово гонеха от страната цигани-граждани на България.

Както писа френската преса тази операция по депортиране била чиста проба постановка, тъй като притежателите на паспорти на ЕС след връщане в родината им спокойно могат да се върнат. Но прецедентът беше факт – на гражданите на България им беше показано къде им е мястото в ЕС.

Следващият урок беше изнесен на София през 2013 г. при поредното обсъждане на влизането на страната в Шенгенската зона. Отсъствието на готовност на България за включване в договора беше обяснено с високото ниво на корупция, техническа изостаналост и опасността от проникване през нейна територия на нелегелни мигранти. Но работата не еше само в това. Особено рязко възрази Берлин. Бившият по това време вътрешен минисър на ФРГ Ханс-Петер Фридрих напомни, че принципът на свободно движение в ЕС предполага възможността гражданите да работят и да се учат във всяка страна. Само че .ако стане ясно, че човек е пристигнал само за да получава по-големи помощи за безработица, към него могат да бъдат приети мерки. Казано с други думи, той даде да се разбере, че вижда в българските граждани храненици, а не братя от кръга на единното европейско семейство.

Холандия и Австрия подкрепиха Германия в нежеланието й партньорите да бъдат хранени. А шефът на финландското външно министерство Пяйви Рясянен директно каза, че България и Румъния доста прибързано са били приети в ЕС. Впрочем три години по-късно, през 2016 г., официалният говорител на Еврокомисията Мина Андреева заяви, че по мнението на ЕК България е изпълнила всички условия, необходими за приемането в Шенгенската зона. По нейните думи сега съответното решение трябва да бъде взето от страните членки на ЕС. Но кога това ще стане чиновникът не уточни.

Българите са особено раздразнени от факта, че заради присъединяването към ЕС те съвестно и педантично са изпълнявали всички изисквания на Еврокомисията и са извършвали исканите реформи, но в резултат получиха много по-малко, отколкото очакваха от приемането си в Евросъюза. „ЕС не донесе богатството, на което много хора се надяваха, но сега изпитват носталгия по съветското минало“, със съжаление констатира в интервю директорът на българската изследователска компания Alpha Research Боряна Димитрова./БГНЕС

…......

Михаил Куракин, Лента.Ру.