Сръбският въпрос и (не)стабилността на Балканите

След идването на власт в Сърбия на радикалите ситуацията на Балканите сериозно се дестабилизира. Равнището на напрежение сега е къде-къде по-високо, отколкото през 2012 г.

Официална Сърбия постоянно влиза в ограничени и краткосрочни конфликти с почти всички страни от региона, правейки това циклично и постоянно. Белградския режим е въплъщение на оруеловските „две минути омраза“. И докато всички останали страни от региона, независимо от временни разногласия, все пак поддържат добросъседски отношения, през последните години Сърбия постоянно и упорито е в конфликт със съседите си. В близките до режима медии и официални източници обектите на ненавист само се сменят: македонци, албанци, черногорци, косовари, бошняци, хървати и отново всички по реда си.

Последния път това приключи зле. Независимо от намерението на неговите автори Меморандумът на Сръбската академия на науките и изкуствата стана предвестник на конфликт и тлеещ фитил на бомба, подложена под Югославия. Фактически той повдигна сръбския въпрос в Югославия, а да не забравяме, че сръбските националисти се стремяха към това още в края на 60-те години на миналия век. Освен това беше засегнат и териториалният въпрос. Границите вътре в югославските републики, макар и да не бяха признати на международно ниво, в страната се смятаха за държавни, защото републиките бяха федерални държави вътре във федеративна Югославия в съответствие с „еманципирания“ характер на югославския социализъм.

Разпадането на Югославия

През 1991 г. комисията Бадинтер еднозначно потвърди основните принципи на югославския федерализъм: разпадането на Югославия може да се осъществи, основавайки се на принципа на самоопределението, само че спазвайки границите между държавите-републики. Именно поради това още от втората половина на 60-те години и по време на радикалните реформи на федерацията и конституционните изменения сръбските националисти се опитваха да поставят под съмнение републиканските граници, наричайки ги административни, приблизителни, несправедливи, неисторически, неестествени и дори ненужни.

По такъв начин изкуствено се изостряше националният въпрос. Съмненията за законността на федералните граници биха повлекли след себе си и промяната на републиканските. А когато те се променят, някой така или иначе ще е губещ, а друг – печелещ. Именно поради това този процес никога не протича мирно. Продължението е известно. Сърбия „от три части“, която с идването на власт на Милошевич стана „цяла“ и неделима, се опита да подели всички останали републики. Стремейки се да разруши границите, определени още от комисиите на АВНОЮ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Югославия), след всички провали и поражения Сърбия сведе своите усилия до това да запази собствената си (установена още от АВНОЮ) южна граница в Косово. Така историята се върна като бумеранг.

Съвременна Сърбия не се примири със своите поражения. Вярвайки, че всички поражения са резултат от международен заговор и неблагоприятни геополитически обстоятелства, сръбският национализъм, както и преди, се надява на реванш. А той би станал възможен, когато ситуацията на международната арена се промени. Световната икономическа криза, дефицитът на европейски идеи и делегитимацията на ЕС, Брекзит на Великобритания, победата на Тръмп в САЩ и агресивното и непредсказуемо поведение на путинова Русия в постсъветското пространство – всичко това създаде в умовете на сръбските националисти илюзията, че международната ситуация се променя и че се приближава точно този шанс. Поради това към живот се възвръщат многочислени реваншистки идеи и планове.

След идването на власт в Сърбия на радикалите ситуацията на Балканите сериозно се дестабилизира. Равнището на напрежение сега е къде-къде по-високо, отколкото през 2012 г. Официална Сърбия постоянно влиза в ограничени и краткосрочни конфликти с почти всички страни от региона, правейки това циклично и постоянно. Белградският режим е въплъщение на оруеловските „две минути омраза“. И докато всички останали страни от региона, независимо от временните разногласия, все пак поддържат добросъседски отношения, през последните години Сърбия постоянно и упорито е в конфликт със съседите си. В близките до режима медии и официални източници обектите на ненавист само се сменят: македонци, албанци, черногорци, косовари, бошняци, хървати и отново всички по реда си. Балканските сърби отново биват използвани за това да дестабилизират страните, в които живеят. Подобна политика – наистина съпровождана с въоръжени безредици – завърши особено трагично през последното десетилетие.

Националистически правителства

Каква е реакцията на страните от региона на реваншистките и провокационни действия на официален Белград?

Пред националистическите правителства в Загреб и Прищина се появи повод да се представят отново като незаменими защитници и спасители на народа и държавата. Когато в Македония бе направен опит за държавен преврат с прилагането на насилие срещу демократично избраното мнозинство в парламента, а Зоран Заев с окървавена глава едва се скри от полувоенния отряд от насилници, нахлули в сградата на парламента, там беше забелязан един сръбски агент. Знаещите хора твърдят, че това е само върхът на айсберга: официален Белград е замесен много по-сериозно в провокирането на хаос в Македония. Независимо от всичко това премиерът Заев говори за братски отношения и игнорира кампанията, която, следвайки примера на Гьобелс, се води вече много месеци срещу премиера от националистическите и русофилски медии, близки до режима в Белград.

И Черна гора също не успя да избегне това. Сръбските проправителствени медии направиха своя мишена лидера на демократическата партия на социалистите Мило Джуканович. Държавният вестник „Политика“ в една от статиите задава въпроса защо Пуканич (който беше убит край собственото му издателство Nacional) е мъртъв, а Джуканович е още жив. А премиерът Душко Маркович прави заявления, в които, пренебрегвайки реалността, говори за отношенията между Черна гора и Сърбия като за почти идеални и най-добри през последните 20 г. В същото време изданието на режима „Политика“, многочислени анализатори и загрижени за съдбата на страната интелектуалци, приближени до властите, системно предвещават необходимостта за повдигане на сръбския въпрос в Черна гора и за спасяване на черногорските сърби, които едва оцеляват в условията на „терор“, създаден от най-новия член на НАТО.

Ако добавим, че правителството на Вучич отдели 3,4 млн. евро за построяването на т. нар. сръбска къща в Подгорица, който ще бъде предаден на лидера на Демократичния фронт (на тази партия са повдигнати обвинения във връзка с опита за държавен преврат и за убийство на премиера през 2015 г. в изборния ден), то възниква въпросът какво би станало, ако отношенията не бяха „най-добри“.

Не трябва да се забравя и поддръжката, която официален Белград оказва на криминалния и сепаратистки режим на Додик, ежедневно и систематично стремящ се към разпадането на Босна и Херцеговина, а също и целенасочено усложняващ живота на всички нейни граждани. Излишно е да се говори за незрялата и потисната реакция на управляващите сараевски политици по отношение на тези призиви.

Обявена с помпозност декларация

В такава обстановка след паметните мероприятия, проведени в Сърбия за годишнината от операция „Буря“, Александър Вучич събра в Нови сад регионалните сръбски ръководители. На срещата на 4 август беше обявена Декларацията за съвместни действия и определяне на принципите, необходими за съществуването на сръбската нация и сръбския народ. Тази декларация, както заяви Вучич, „e един вид програмен документ, подготвен от Сърбия и Република Сръбска“. Беше казано, че в документа става дума за култура, кирилица, история, идентичност и други подобни неща.

Неизбежно възниква въпросът с каква цел върховният представител на властта с такава помпозност анонсира тази декларация, след като тя се отнася изключително до културни въпроси. В интерес на истината трябва да се каже, че никъде на Балканите нито сръбската култура, нито кирилицата са потискани. Изглежда истинските цели се крият в нещо друго, което не беше изречено. Определена част от обществото вижда в тази декларация още неоформено продължение на великосръбската политика. Декларацията отново ще провокира разногласия и страх на Балканите, повишава градуса на напрежение и недоверие, подчертава, че границите в Югоизточна Европа не са окончателни, което значи, че и войните не са приключили завинаги. Що се отнася до вътрешната политика, то декларацията още повече сплотява обществото на националистическа основа.

Не трябва да се забравя неспособността на управляващите от сръбския елит да отговарят на реалните призиви на обществото. В Сърбия са налице минимален в региона икономически ръст и най-ниската средна работна заплата. Но при това Сърбия, редом с Хърватия и Босна, е една от водещите в Европа страни по количество на младите хора, напускащи страната или готвещи се да я напуснат. Както винаги, когато реформите завършват с провал, когато пресъхват всички пропагандни лозунги и се обезценяват всички предизборни обещания, управляващите кръгове в Сърбия се връщат към това, което им е най-близко – към национализма като единствена традиция за универсален отговор на всички проблеми.

Руски колаборационисти-доброволци

Световната общност – преди всичко хетерогенният и незаинтересован Запад – засега не формулира ясен отговор на описаните тенденции на Балканите. Без съмнение е обаче, че Западът няма нужда от нестабилност. Сърбия продължава да се стреми към подялбата на Косово, получаването на независимост на малка част от Босна и Херцеговина, дестабилизация на Македония, обсъждане на сръбския въпрос в Черна гора с помощта на радикализацията на антиправителствена опозиция и задълбочаване на напрежението в Хърватия. И всеки нов опит на властта в Белград да постигне това сериозно заплашва крехката стабилност на Балканите и подрива влиянието на ЕС и западните интереси в региона.

Във връзка с това е лесно да се предположи, че от продължаването на унищожаването на Балканите е заинтересован само Кремъл. Доброволните руски колаборационисти в Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и Македония не крият това.

Треторазредните руски емисари и пропагандисти, както и добре заплатените пешки в медиите са прекрасно известни на всички. Мир няма да има, докато съотношението на силите на Балканите не се промени в полза на тези, които отдават предпочитание на Русия. Доказателствата и цитатите, потвърждаващи горното, са много и те често могат да бъдат намерени в медиите, които, ползвайки пропагандата (те са я усвоили по времето на съветския имперски тоталитаризъм), прокарват т. нар. мека сила на постмодернисткия сталинизъм от Москва.

Избързвайки малко във времето може да се каже, че под покровителството на Русия Сърбия се готви към ново преразпределение на Балканите. И би било неправилно да се пренебрегват ясните сигнали за това каква ще бъде архитектурата на региона и политиката, когато тези намерения на властите се реализират. Определени сили се готвеха още в края на 60-те и началото на 70-те години да се отвори отново сръбският въпрос и да се стигне до отказ от границите, установени от АВНОЮ. Тези планове обаче очакваха своя час и бяха реализирани чак в края на 80-те години. В очакване на по-благоприятна ситуация националистите водеха системна работа по вътрешното хомогенизиране на обществото и се готвеха за реализиране на мащабния проект. Методите по онова време не се отличаваха особено от съвременните, а подготовката на обществото, което този път няма резерви и потенциал за конфликт, продължава. Поради това в навечерието на визитата на Александър Вучич в Сараево, където така или иначе ще стане дума за добросъседски отношения, не трябва да се забравя: „Страхувайте се от данайците, които носят дарове“. /БГНЕС

-------------

Миливой Бешлин, “Avangarda“, Босна и Херцеговина.