Името на Северна Корея особено нашумя напоследък в българските и световните медии.
Засиленото внимание към нея бе свързано най-вече с напредъка й в разработките на ядрено оръжие (атомни и водородни бомби) и на средствата за доставка на това оръжие до други континенти, предизвикал тежък конфликт със САЩ. Този конфликт като че ли бе потиснат след срещата между Доналд Тръмп и Ким Чен Ун, представена като голям успех. Зад кулисите на това събитие обаче се развиват съвсем други процеси, за които или не е прието да се говори пред широката публика, или са в своя зародиш и още не са забелязани от политици и журналисти.
За какво става дума?
1. Северна Корея е държава, намираща се под пълната зависимост от Китай след разпада на СССР и в несравнимо по-малка зависимост от Русия. В тази държава не се вземат никакви важни решения, особено във външнополитическата сфера, без пряко съгласуване с Китай. Бегъл щрих в подкрепа на това твърдение е фактът, че Ким Чен Ун отиде на срещата с Тръмп на китайски правителствен самолет, като преди това на два пъти ходи на инструктаж в Пекин.
2. Северна Корея е свръхидеологизирана и военизирана страна, в която са наложени два най-важни идеологически принципа: чучхе (пълната автаркия, при която страната трябва да се развива, разчитайки изцяло на собствените си сили, без никакво участие в международното разделение на труда, в пълна затвореност, изискваща креативност, мобилизация и сплотяване, и осигуряваща независимост, военна мощ и самодостатъчност), сонгун (водеща роля на Корейската народна армия в определянето на външнополитическите отношения и вътрешните държавни дела, измествайки работническата класа от марксистката теория като водеща и основна революционна сила). Налагането на тези принципи е обяснимо с оглед на обстоятелствата след Корейската война (1950-1953), при които страната възниква, на международната обстановка, в която тя се утвърждава, и колосалните промени в двата й основни съюзника – Китай и Русия. След тях идва времето и Северна Корея да проведе своите реформи.
3. Северна Корея не е свръхбедната страна с гладуващо и мрящо население, както често ни се представя от пресата на „свободния свят“. Това е свръхвоенизирана страна, живееща повече от 60 години на военни релси и харчеща за армията си между 15 и 20% от своя бюджет. И въпреки че номинално Южна Корея харчи три пъти повече пари за отбрана, тя е военно джудже в сравнение със своята северна съседка, която може да я превземе буквално за някоя друга седмица, ако не са американските военни бази на нейна територия. Тази политика изсмуква колосални ресурси и не позволява нормалното развитие на северокорейската икономика. Като прибавим и десетилетните свирепи международни санкции, истинско чудо е, че Северна Корея продължава да съществува и да се развива. И да осигурява на населението си дори минимален жизнен стандарт, какъвто то безспорно притежава. Без да гладува, както се твърди, но и без да си позволява никакъв разкош. Гладуването бе в миналото, когато страната бе сполетяна и от големи природни бедствия. А за да придобие човек нагледно представа за страната, може да види панорамата на Пхенян – свръхмодерен, подреден до крайност, чист и благоустроен мегаполис с много малко автомобилно движение и чист въздух. Същото може да се каже и за още 3-4 по-големи града.
4. Северна Корея бе принудена да спре програмата за развитие на ядрените си оръжия по простата причина, че геоложката структура на полигона Пунгери под планината Мантапсан, където корейците провеждаха изпитанията си, е рухнала след опита със 100-килотонова водородна бомба през септември 2017 г. Поне така се твърди от издавания в Хонконг вестник South China Morning Post, който се позовава на резултатите от изследванията на специалистите от Китайския научно-технически университет. В този смисъл на Ким Чен Ун нищо не му е струвало да направи пауза в разработките, докато не бъде построен нов полигон, като междувременно от позицията на равен проведе преговори за намаляване на международното напрежение. Фразата „от позицията на равен“ не е случайна – на нея специално наблягат всички власти в Северна Корея.
5 За близкото бъдеще на Северна Корея изобщо не е важна външната политика. Важно е какво севернокорейската върхушка е решила да прави вътре в страната. А то представлява истинска революция, макар и копираща една друга, вече състояла се революция – тази на прехода на Китай към смесена пазарна/държавноконтролирана икономика след края на Културната революция. На този аспект си струва да се спрем малко по-нашироко.
Ким Чен Ун и Доналд Тръмп / БГНЕС
По съвсем бегли и мимолетни споменавания тук и там може да се съди, че в Северна Корея започва кардинална реформа за плавно преминаване към пазарна икономика. полуприватизирани (макар и държавни) предприятия, главно в търговията и обслужването, като например ресторантчета, магазинчета най-вече за храни, а също и някакви, все още зачатъчни, форми на фермерски стопанства в различни краища на страната. Същевременно процъфтява корейски вариант на куфарната трансгранична търговия, какъвто наблюдавахме в началото на 90-те години у нас. Тази търговия, както може да се предположи, се провежда изцяло с Китай.
Промените протичат изцяло по китайския модел на Дън Сяопин, установен в края на 70-те години на миналия век. Тогава огромно количество малки и средни предприятия бяха раздадени на строго подбрани и проверени хора, за да бъдат стопанисвани като частни. Неслучайно тук е употребена думата „като“, защото това ставаше под изключително строгия държавен надзор върху стопанисването на тези предприятия с оглед да не се злоупотребява с полученото имущество. За мошеничества, машинации и фалиране на предприятия с цел да се придобие лична изгода се стигаше до тежки присъди и дори до публични екзекуции. Същевременно държавата осигуряваше значителна помощ в осигуряването на евтини кредити и материали, а също при реализацията на продукцията както на вътрешния, така и на външния пазар.
Установената благоприятна международна неудържимо международния капитал, но в Китай на практика бе невъзможно да се регистрира предприятие без китайско участие – стандартният модел бе joint venture с поделен наполовина чуждестранен и китайски капитал. Така обновените китайски предприятия получаваха нови технологии и достъп до световния пазар. От друга страна, китайската държава, контролирайки на практика целия частен бизнес на своя територия, събираше западните технологии от така оформените съвместни предприятия в свой огромен държавен пул, предавайки ги и на други стопански субекти – както частни, така и държавни, – превръщайки се в най-мощния притежател на технологии в света. Крайната цел беше да се отворят и чисто китайски брендове във всички области на производството, които да са на върха на технологичната еволюция в момента. И чрез тези брендове да се налага изцяло китайска продукция по целия свят.
А ако се върнем към приватизираните предприятия, държавната хватка значително се отхлабваше със стъпването на съответното предприятие на краката си и очертаването на възходяща тенденция в развитието му. Тогава и на новия „собственик“ му се позволяваше да се държи като истински бизнесмен, включително с белезите на охолен и заможен живот. Но извън контрол той не излизаше, не излиза и едва ли ще излезе в близкото бъдеще. И е наясно, че ако не работи с всички сили за просперитета на предприятието или не изпълнява генералната линия, може на бърза ръка да се прости с бизнеса си, а също така и със свободата си.
Този модел се оказа изключително ефективен. Наблюдателите отбелязваха, че Китай се развива с двуцифрени темпове годишен прираст заради значителното повишаване на производителността на труда, по-голямо от това, което би трябвало да се очаква при отчитането на ефекта от нахлуването на колосални инвестиции и модерни технологии. Всъщност най-важният елемент бе повишаването на заинтересоваността на всички участници в производствения процес при наличието на двата най-важни елементи за развитие – евтините и достъпни суровини и осигурения пазар. Така Китай с потта и себеотрицанието на 1-2 поколения безмилостно експлоатирани китайци е на път до 2020 г. да осигури на цялото си население сяокан (умереното добруване), за което там се мечтае от епохата на Конфуций до днес, а също и да се превърне в най-мощната в икономическо отношение страна в света.
Същият модел започва негласно, постепенно и последователно да се налага в Северна Корея. Трябва да се каже, че и при нея са налице всички условия за успех:
- свръхдисциплинирано, работоспособно, образовано население,
- държавен контрол по китайски модел върху развитието на всяко частно предприятие
- осигурени пазари и суровини (с помощта на Китай, отчасти на Русия), като в новата обстановка това става възможно дори без снемането на всички международни санкции, да не говорим, че в самата страна има огромен незадоволен вътрешен пазар
- наличие на достатъчно инвестиции, които ще бъдат предоставени от Китай
Би трябвало да се очаква, че Северна Корея ще бъде новият Клондайк на международния бизнес, след като цената на труда в Китай вече значително нарасна. Само че тук той ще претърпи голямо разочарование, защото едва ли ще бъде допуснат да се вихри по същия начин, както това беше в Япония, Южна Корея, а после в Китай. От тези страни западният капитал извлече трилиони и трилиони свръхпечалби.
Сега тези свръхпечалби ще бъдат извлечени предимно от китайски и в много по-малка степен – от руски компании.
Същевременно изобщо не трябва да се очаква, че в страната ще настъпят някакви идеологически промени, че ще бъде наложена многопартийна система и ще бъдат възприети т.нар. „западни ценности“.
Нищо подобно! Идеологиите на чучхе, сонгун и на „общество без експлоатация на човека“ ще продължат да властват, а Корейската работническа партия (КРП) ще продължи да бъде единственият политически субект. Никой не трябва да очаква нито свободни медии, нито избори извън управляващата партия, нито редуване и смяна на властите, нито разпространяването и борбата на различни идеи за общественото развитие. Монопол върху тези процеси ще продължи да има КРП. Съвсем не е далеч денят, в който ще станем свидетели как като че ли от нищото презряната свръхтоталитарна, свръхбедна, свръхвоенизирана Северна Корея се превръща в поредното икономическо чудо.
Нищо общо с това, за което ни разказват и „анализират“ основните български и световни медии. /БГНЕС
--------------------------------------------
Петър Клисаров, политолог и автор на книгите "Игрите на властта" /2012 г./, "Огледалото на протестите 2013 – 2014 г. " и др. Анализът е направен специално за Агенция БГНЕС.