Христо Пимпирев: Големите нации са големи, защото гледат напред, а не от днес за утре

Да обичаш да пътуваш и страстта те направи откривател и учен. И в същото време да имаш едно кътче – едно българско парче земя, там далеч на Южния полюс, където да се чувстваш истински, земен.

Това не е притча, нито е хвалебствен разказ. Това просто е животът на Христо Пимпирев. Този, който заради любовта към приключението, създаде българската база в Антарктида. Този, който от висотата на собствения си професионален опит отправя голямото предупреждение, че климатичните промени могат да предизвикат такава бежанска вълна, че сегашната ще ни се види нищо.

В интервю за БГНЕС проф. Христо Пимпирев разказва от откъде му се е родила тръпката да пътува и какви са опасенията му днес.

Тръпката да пътувам винаги е дремала в мен, винаги е била в мен, тъй като от малък родителите ми имаха една малка къща в комплекса „Дружба“ до Варна, сега „Св. Константин и Елена“. Там се научих да плувам в морето, скитах из града, но най ме влечеше пристанището. Гледах корабите и още тогава си мечтаех да тръгна и аз с някой кораб, да видя непознати земи, да видя нови хора. Мечтаех си затова още от малък. Неслучайно избрах и професията на геолог. Нямам потомствен геолог в родата, нито някои от приятелите ми. Моят баща беше архитект, даже много искаше аз да взема професията му, но като го гледах как седи и чертае по цели нощи, аз си казах – ще избера природата, свободата. Не беше свързано нито с политическа конюнктура, просто скалите са твоята работа, фосилите, полезните изкопаеми и сам си го избрах, защото явно подсъзнателно ме е влечало пътешествието, работата извън канцелария. И не съжалявам. Животът ми досега, ако мога да го върна обратно на лента, бих започнал пак по същия начин. Така че както седях на пристанището и си мечтаех, сега съм обиколил земята със самолет може би 200 пъти, а с кораб съм минал целия Атлантически океан, Тихия океан, през пролива Дрейк съм минал поне 50 пъти. Така че така на шега казано и живота ми мина по пристанища и аерогари. Това ми е животът, аз не мога да остана на едно място, просто ще се поболея.

[b]Антарктида е един нов свят, там си намерих мястото[/b]

Не се чувствам изолиран на Антарктида, това е един нов свят, нов континент, който има тепърва да дава много на цялото човечество и там си намерих мястото. Усещам се, че съм полезен и съм полезен не само на България, защото след мен тръгнаха много българи, много учени, ние вече сме утвърдена полярна нация. Имаме едно много сериозно място сред полярните държави, все пак една малка Балканска държава, която винаги е била сателит на някоя велика сила, изведнъж работи като равна с великите сили там и усещам как ни уважават, как идват при нас, как се съветват с нас, как работят в нашата база, търсят нашите учени там. Това ме прави щастлив, че съм полезен.

[b]Промените на климата са изключително важни за цялото човечество[/b]

Само преди няколко дни завърши голямата конференция по въпросите на климата в Париж, където бяха държавни ръководители на над 100 държави. Така че тези климатични промени са изключително важни, защото касаят всеки един човек, включително и нас. Ние българите не трябва да мислим, че сме някак изолирани в Източните Балкани и нас не ни засяга. Засяга ни – само миналата година колко жертви дадохме заради наводнения. Тези наводнения са в резултат на промените в климата, тъй като земята е една динамична система. Когато става нещо някъде, то влияе на цялата планета, включително и на нас. Абсолютно доказано е, че в последните 100 години с началото на индустриалната революция количеството на въглеродния диоксид се е удвоило, количеството на метана се е увеличило със 100%. Това неминуемо води до парников ефект и до затопляне. Неслучайно на последната конференция, току що завършила в Париж, усилията на държавите и на ръководителите беше да се постигне консенсус да се ограничи повишението на глобалната температура не повече от 2 градуса. Това са един милиард жители, които живеят на крайбрежните региони. Те трябва да бягат на някъде, те ще станат бежанци от прииждащите води. Така че проблемът е много сериозен.

От промените на климата зависи нашето изхранване, на селскостопанската продукция. Ние сечем хищнически горите, но те са белият дроб на планетата, те поемат въглеродния диоксид и отделят кислород.

Трябва да се замислим ние хората какво правим, защото ламтим за печалби. Например големите индустриални сили, новите сили като Индия, Китай, те казват „а ние за какво да ограничаваме вредните емисии, вие когато ставахте богати не ги ограничавахте, сега е наш ред“. Ако вървим по тази спирала, до къде ще стигнем? Просто, това зависи от нас, зависи животът ни и ние българите също трябва да го разберем, а не да се врем само в дребнотемието, в някакви смени в кабинета – кой министър си подаде оставката, вярно, важно е, но ще дойде друг министър. Но ако станат едни наводнения от промените на климата и загиват стотици хора, това е много по-сериозен проблем, отколкото че някой министър си е подал оставката.

Трябва да гледаме напред. Големите нации затова са големи, защото са гледали винаги напред, докато българинът гледа не за утре, а от днес за днес, което ни кара да нямаме визия за бъдещето. Аз затова се радван, че сме на Антарктида, защото тя е бъдещето.

[b]На остров Ливингстън – кътче България на 13 хиляди километра разстояние[/b]

Там сме направили едно българско селище и там е едно кътче от България. Разбира се това го правихме стъпка по стъпка, много трудно, без никакви средства, с един много български, балкански инат, че трябва да го направим. Правили сме го с нашите ръце, тръгнахме още в последните години на комунизма, преди да се сгромоляса Берлинската стена. През 1987-88 година беше първата експедиция, разбира се тя не беше напълно самостоятелна – тогава сложихме две малки къщички и важното е, че не спряхме. Тогава, през 90-те години, когато смяхме системата и не само сменяхме системата, но се раздаваха и куфарчетата и много хора преразпределиха средствата някъде, ние тръгнахме отново за Антарктида, може би за да избягаме от тази ужасна действителност, която беше тук. Но ходихме на Антарктида и се връщахме пак тук. Отивахме на едно чисто място, където слагахме българския флаг, когато пристигнем и когато дойде чужденец, казваше „ние идваме в България“. Така направихме нашата база малко на виладжийския принцип – първо една къщичка, после от някъде намерим пари, някой благодетел реши да ни даде малко пари и направихме друга къщичка. Затова базата ни е от поне 5-6 постройки, защото са строени една след друга. Но все пак имахме подкрепата поне на президентската институция, която няма пари, но ни даваше морална опора, че това, което правим, го правим за страната. Фактически от 1993 година, когато подновихме антарктическите изследвания, доста президенти са ни давали българския трикольор, който носим там и знаем, че отиваме в България.

Сега вече сме доста по-добре от първите години. Тогава бяхме на дажби, на едни консерви, беше доста трудно, със стар генератор от Втората световна война, с гумени дрехи от противохимическата отбрана, с които влизахме във водата при температура нула градуса и бяхме направо като изкопаеми в сравнение с лъскавите дрехи на испанци, англичани, американци. Но се справихме и сега нашата база е притегателен център за учени от над 30 държави по цял свят – Япония, САЩ, Великобритания, Чили, Аржентина, Южна Корея. От цял свят учени идват и работят с нашите учени на това малко парче, което знаем, че е България, но на 13 хиляди километра от София.

[b]На ледения континент сме екип, той ни връща позабравени ценности[/b]

Там човек се освобождава от всички грижи, които ги има тук. Защото тук, общо взето в нормалния свят, ако така се изразя, цари една злоба, завист, трябва да се бориш с много дребни неща, които те мъчат, които не ти дават възможност да се разгърнеш. Докато там живеем заедно, живеем и работим в екип, защото всеки един зависи от другия. Там не може някой, ако не ти е приятен, да кажеш „хайде, отивай си“ или ти да си вдигнеш шапката и да излезеш. Аз правя една нелепа аналогия с „Биг Брадър“, че там са събрани на едно място хора. Но в реалитито, на който не му харесва, го гонят, при нас не може да го изгониш, трябва да живееш с него и всеки чувства, че не може без другия. На Антарктида няма завист, няма за какво да завиждаш – ядеш каквото има и знаеш, че като се свърши нещо няма от къде да го вземеш, няма магазин. Някак си там се връщаме към едни ценности, които ги позабравихме вече. Например, тъй като съм и преподавател в Софийския университет, тук когато свърши лекционния час, студентите не си говорят, а хващат мобилните телефони - те вече не си говорят по между си. Там мобилните телефони не ни работят, там си говорим, пеем, четем книги, свирим на китари. Това малко го позабравихме от този бесен ламтеж към облаги, към технически джаджи и съвършенство - което ни отнема от друго. Вярно, това е съвременният свят, но все пак да не ставаме роби на тези технически новости, защото малко ни осакатяват душевността.

Това разказа сякаш на един дъх проф. Пимпирев. Питаме го ще ходи ли тази година пак там – на своето кътче от България.

Българските полярници, които пристигнаха първи на остров Ливингстън, раззимиха базата "Св. Климент Охридски" още през ноември. На 9 декември натам се отправи втората група от 24-та Българска антарктическа експедиция, в която са включени геодезисти и картографи, които ще правят триизмерна карта на региона. Дрон с камера и дигитален апарат ще помага на учените да навлязат в непосещавани райони.

Проф. Пимпирев заминава непосредствено преди Нова година, на 27 декември, с група млади учени, които ще изследват рудоносната перспективност на скалите, както и климатичните промени съвместно с португалски и испански колеги. На 6 януари пък, Богоявление, се предвижда да се открие окончателно завършената постройка на православния ни параклис "Св. Йоан Рилски". /БГНЕС